Брулени хълмове: между хайпa и разочарованието
Започвам коментара си с уточнението, че въпреки паралелите, които правя, за мен романът на Емили Бронте и филмът на Емералд Фенъл са две съществуващи независимо едно от друго произведения. Хайпът около „Брулени хълмове“ продължава, естествено, благодарение на популярността на заглавието, леко криндж маркетинга и актьорския състав. Категорично мога да кажа, че очаквах точно това, което видях, особено когато вече познавам стила на Фенъл от „Солтбърн“.
„Брулени хълмове“ на Бронте е преди всичко брутален разказ за generational trauma и пример за морален и социален упадък на личността.
Частта с „най-великата любовна история“ някак се губи за мен. Персонажите са ограничени на брой, но достатъчно, за да ни потопят в своя свят на разруха (родословното дърво във филма е още по-осакатено и отразява само половината история на романа).
Момчето, което старият Ърншоу взима със себе си, е просто Хийтклиф – то няма друго име и няма предистория, или поне ние като читатели и зрители не сме запознати с такава. Това е ключово за разбирането на персонажа му. Израствайки в „Брулени хълмове“, Хийтклиф всъщност не познава друг модел на поведение в съзнателния си живот, освен този на семейство Ърншоу. Той не страда пасивно – той планира, манипулира, руши и възпроизвежда същия модел на насилие, на който сам е бил жертва. Той се превръща в продължение на травмата. Това прави романа далеч по-мрачен и по-малко романтичен, отколкото популярната култура обича да го представя.
Катрин, от своя страна, е персонаж, изцяло изграден върху вътрешни противоречия – персонаж, който работи с пълна сила, за да се осъществи идеята на Бронте. Тя е огледало и продължение на рода Ърншоу – и брат ѝ, и баща ѝ носят същата вътрешна нестабилност, същата унаследена тенденция към саморазрушение, която постепенно ги поглъща. Катрин притежава неподправена импулсивност и суровост, дори дивост, която я кара да разпознае в Хийтклиф същество с душа, еднаква на нейната. Но Катрин също е красива, благородна, образована – всичко, което Хийтклиф не е. Именно оттам се ражда парадоксалността на решенията ѝ. Останала без Хийтклиф, тя сякаш естествено се връща към питомното, към онова, което поначало ѝ приляга, и което води до брака ѝ с Едгар. Завръщането на Хийтклиф обаче разрушава този крехък баланс. В негово присъствие Катрин е принудена да се изправи срещу онази част от себе си, която е опитала да заглуши. Ако тя не беше такава, едва ли щяхме да разглеждаме историята във вида, в който я познаваме.
Умишленото изтриване на Хиндли Ърншоу (братът на Катрин) от филмовата адаптация и сливането на образа му с този на стария Ърншоу е първата основна разлика между оригиналната идея на Бронте и тази на Фенъл. Бронте изследва психологията на семейната травма и жаждата за отмъщение, поднасяйки я като абсурдна история, примесена с романтични нотки и много гняв. При Фенъл фокусът пада върху визуализацията на страстта между Катрин и Хийтклиф.
В книгата Хиндли, както и други второстепенни персонажи, се отнасят жестоко с Хийтклиф, а Катрин се явява единствената, която му показва някакъв вид нежност и внимание. Двамата разчитат това като любов – заключението дали наистина е така, остава изцяло в ръцете на читателя/зрителя. Бих казала, че любовта им до известна степен е форма на взаимна зависимост, породена от неблагоприятните условия, в които живеят – запуснато имение в средата на нищото, почти пълна изолация и ограничена комуникация с други хора.
Фенъл сякаш не се интересува дотолкова да покаже защо персонажите са такива, каквито са. Залага се на shock value чрез прекалена сексуализация, както в „Солтбърн“, което е най-лесното и очевидно режисьорско решение. Но и филмът сякаш не претендира да е нещо повече от това. В откриващата сцена се екзекутира мъж, чиято ерекция привлича вниманието на гледащите, което задава тона и ни подготвя за това, което ще видим. Сексуализирани са всички, не само Катрин и Хийтклиф, както се виждаше още от трейлъра. Визирам Едгар, който в книгата е достатъчно обран, за да не бъде представена дори частица от неговата сексуалност във филма (една скучна секс сцена щеше да е достатъчна, колкото да се зачене детето). Тук виждам и изпусната възможност за създаване на по-голям контраст между него и хиперсексуалния Хийтклиф. Същото важи и за Изабела, която към края на филма е сведена до секс играчка, а персонажът ѝ търпи далеч по-голямо развитие при Бронте. Пощада няма дори за Джоузеф – най-дразнещият персонаж в романа (мисля, че всички чели, ще се съгласят). Все пак, не намирам това режисьорско решение за непременно лошо. Да се представи най-киселият старец, бълващ псувни за щяло и нещяло, като млад мъж, пълен със сексуална енергия, е забавно. Очевидно е вмъкнато, за да помогне на филмовия наратив да се разгърне в тази посока.
Дълбоко разочарована съм от тотално осакатения персонаж на Нели, която би следвало да има централна роля в историята като неин разказвач и пряк свидетел и наместник в голяма част от събитията.
В крайна сметка, и при Бронте и донякъде при Фенъл, усещането за обреченост постепенно се сгъстява до такава степен, че ни става ясно - за Хийтклиф и Катрин не съществува реална възможност за щастие в рамките на този свят.
Тяхната връзка не е способна да се трансформира, да узрее или да намери баланс. Смъртта започва да изглежда като единственият възможен покой. Още приживе и двамата съществуват в състояние на вътрешна разруха, като че ли неспособни да живеят един без друг, но и неспособни да съществуват заедно. Във филма тази динамика е отразена и достига своя апогей с драматичните събития около Катрин, чиято смърт слага край на първата половина на историята и позволява да се видят последиците от нелепите решения на героите. Липсват обаче всички емоционални пластове и мотиви, за които романът разказва в следващите глави.
Гримът, операторската работа, сценографията и звуковото оформление са страхотни. Не може да се отрече, че екранизацията е богата визуално и блазни окото. Това, че аз не я харесах, не означава, че тя няма никаква стойност, но и не отричам, че за мен е модерна, естетизирана трагедия, която не бих гледала отново. Подразнена съм от факта, че Фенъл се опитва да „скандализира“, за да грабне вниманието на зрителя.
Филмът очевидно е много свободна адаптация и използва скелета на романа, но разказва само част от него, превръщайки историята в отделна творба. Версията на Фенъл акцентира почти изцяло върху визуалната готическа естетика и трагизма на невъзможната любов. Липсват обаче тежестта на наследената травма и социалната деградация, които движат действията на героите в оригинала. И все пак, голямото разочарование идва само ако очаквате дословна адаптация.
Newsletter
Абонирай се за нашия бюлетин, за да получаваш лесно и бързо последните статии от сайта на Girls under Quarantine.
Още от блога
Ретроградна Венера в Скорпион: Любов, стари рани и нови уроци
Нетипични съвети за подготовка за интервю за работа
