Ефектът му, подобно на Сатурновата дупка или ретроградния Меркурий, започва да се усеща малко по-рано. Ако на 11-и 3 километра в София са отнемали около 12 минути, на 12-и числото прогресира до 15 минути, на 14-и вече сме стигнали 18-ката и на 15 септември удряме цвят бордо на всяка улица в Waze и ETA става двуцифрено число, започващо с 4.

И колкото и да съм благодарна, че имам предостатъчно време да осмисля всяко отвратително решение в живота си, довело ме до това задръстване, или всеки още по-отвратителен 15-и септември с high school mean girls, които в момента ми гледат сторитата, без да ме следват, някак си не мога да видя красотата в златната есен. И колкото и да се опитвам да не мразя децата между 5 и 15 години, не разбирам защо карат родителите си да задръстват пътищата само за да може, като ги срещне пичът с интервютата на Витошка, да кажат, че дишаме през черния си дроб? Нема смисъл, по-добре си стойте у вас, че да може селяните да пътуваме нормално до трите си работни места, за да си плащаме наема.

Не си спомням в селския ми роден град да са се случвали такива неща. Може би защото на село всеки ходи пеша или с автобуса, embodying разказите на родителите ни как са стигали до класната стая през 3 метра сняг.

Но да се върнем на темата. „На есен с песен“. Само аз ли смятам, че да си прибера летните дрехи, да си напълня календара отново с глупости и да нося пуловери е също толкова мотивиращо, колкото „бабе, трябва да се ориентираш вече да си намериш мъж“?