Следващият път, когато се оплачеш на баща си/мъжа си, защото си се почувствала унизена, но той не ти обърне особено внимание – знай, не си луда! Те просто са невежи и некомпетентни. Те са избрали да не вярват.

Много години ми отне да не приемам вината. “Той ме преследва.” Получаваше отговори като: “Какво толкова”, “Кой знае какво си носила” и т.н.

Ако чуя още веднъж, че от дрехите на жените зависи поведението на мъжа, ще отричам, че съм част от развитата, уж, цивилизация.

 “Ако жените не се бяха обличали като к**ви”

Съжалявам, не знаех, че ако видиш малко плът и имаш способността да забравиш човешките си способности (т.е да си го държиш в панталона).

Много съм се борила за признание на проблема и това ме кара да чувствам, че всъщност проблемът е много по-голям.

Бях около шестнадесет годишна. Прибирах се я от работа, я от училище. Беше тъмно. От метрото до вкъщи имаше 2 километра, които често изминавах стискайки телефона си в едната ръка и ключове в другата. Още от слизането, видях, че някакъв мъж тръгва след мен. Казвах си, че няма от какво да се притеснявам, пак си въобразявам и всички глупости, с които моят баща ми пълнеше главата. Но нещо в мен алармираше много силно. Видях в сянката до мен, че онзи човек си пипа колана. Забързах крачка. Той забърза. Пресякох. Той пресече. Буца застана на гърлото ми.

Видях минаващи хора и спрях на светло място. В този момент видях, че човекът зад мен (който ме преследваше от над 10 минути), се самозадоволява насред улицата. Останах на място, а той тръгна по друга жена. Застинах и усетих хлад. За секунда не знаех какво да правя. Затичах се към другата жена и го уплаших. Останахме двете. Тя звънна на своя брат и го изчакахме да дойде. Онзи човек “кръжеше”, докато не видя високия мъж как идва за нас. Жената – Сара и нейният брат ме изпратиха до вкъщи (за което съм им много благодарна).

Тогава живеех само с майка ми. Представете си как се прибирам и й стоварвам тази история за вечеря.

Сигурно сакото и панталонът ми са го предизвикали. Сигурно деликатността и скромността на Сара са го накарали да се отпусне толкова. Сигурно ние сме виновни, че се прибираме по тъмно.

Това е един от примерите, които са минавали през очите ми, а когато го споделя в разговор, обикновено получавам отговори с подобни истории – някои много стряскащи.

“Такова е, каквото е” – не е моя край на историята. Виждам, че не съм сама.

Общата европейска дефиниция за изнасилване, основана на съгласие, отпадна от окончателната директива през 2024 г., блокирана главно от Франция и Германия. Принципът „само да значи да” вече съществува в Испания, Швеция, Белгия и други, но не и като общ закон на ЕС. През април 2026 г. Европейският парламент отново настоя за такава дефиниция. Битката не е спечелена, но тя продължава.

А ето каква дефиниция се отстоява: изнасилване е всеки сексуален акт, извършен без свободно и доброволно съгласие. Това означава, че липсата на съпротива не е съгласие. Мълчанието не е съгласие. Предишна връзка, брак или минали сексуални отношения не означават автоматично съгласие.

Мнозина не осъзнават, че при страх тялото невинаги реагира с борба или бягство. Някои хора замръзват. Други се подчиняват, за да оцелеят. Именно затова невъзможността да реагираш или липсата на активна съпротива не могат да се приемат за съгласие. В основата стои един прост принцип: важното не е дали човекът е казал „не”, а дали е имало ясно и доброволно „да”.