Лятно наслънцестоене
Малко неща чакаме повече от лятото. Поне аз.
Нямам търпение да настъпи тотално не-рандъм-и-изключително-внимателно-подбраните ми пет-дена в годината, в които да съм на плажа и да ми е тъпо, че след няколко дена се връщам в суровата реалност, вместо да се насладя на солената такава в конкретния момент.
Което автоматично ме кара да се замисля за смисъла на живота. И той надали се крие в това да работиш 280 дена в годината, за да можеш да си позволиш 5 дена почивка (или 2 и половина на Созопол).
21 юни е. Дойдох специално до Гърция, за да напиша тази статия. Понеже съм коректна и с терен, би било малко измамно да пиша за лятото от терена in question – едностайния си североизточен апартамент в Овча купел, където преживявам mid-twenties crisis една след друга и бърнаутвам на ставане и лягане. И дойдох до Гърция сама, защото ми писна да чакам някого и нещо да се случи, за да си живея живота. И макар да се славя с лошите си решения, това определено не е едно от тях. (А и леко ме възбужда мисълта, че съм със служебния лаптоп, на който му е забранено да стъпва на плаж, но така или иначе напускам. Няма да ме уволнят, я…)
Както и да е. От 2 дена телефонът ми е на do not disturb и осъзнах доста неща. (Само съм отворила Инстаграм да си кача 2 сторита, защото твърде много тренирам и твърде много съм зодия лъв, за да не го направя.) По същество: най-важното от осъзнаванията ми е, че мястото, където искаш да прекараш най-дългия ден в годината, е твоето място. Разбира се, това място може да е човек, но аз вече съм във фазата, в която баба ме пита дали харесвам мъже изобщо, затова доведох сама себе си на Рая на Земята – Халкидики.
Пийвам си смутито с манго, което сладкият сърбин от съседния шезлонг видя, че пия, и ми изпрати още едно през сервитьора (същият сервитьор, който тъкмо ми е подарил хладна водица), и си мисля неща. Обичайното – какво ще стане, ако не се прибера изобщо, дали мога да стана хостеса другото лято на този бийч бар, както и защо в момента не съм, след като си мислих същото по абсолютно същото време миналата година…
И така разбрах, че животът всъщност не е толкова гаден. И че винаги може да е лято не само ако имаш достатъчно пари, ами и ако си достатъчно щастлив. Лошото е, че съм щастлива само с пясък под и между краката.
Просто не мисля, че има как да бъдем щастливи, когато сме в рейс - важи както за рат рейс, така и за рейс 73 и всички останали.
Първата мисъл, която ми хрумна, като се хванах, че искам да питам персонала на бара дали си търсят хостеси, беше “Ти вече си на 25, другото лято ще си на 26, това е несериозно, трябва да имаш grown-up job.” И защо? За да правя някой друг богат? За да нямам време да чуя истинските си мисли и емоции? За да се чудя как да намеря 2 свободни дни да избягам само за да осъзная, че не мога да избягам от себе си и мислите си, където и да се намирам? За да се притеснявам, че са минали 53 минути от обедната ми почивка, а аз съм slow eater и не съм се наяла все още?
Има неща, които се усещат като пясък в най-хубавата ни черта. И те не са истинският морски пясък. А това колко бързо минава времето. Всяка година си мечтая за that summer feeling – возене по залез в кабриолет с любовта на живота ми, с когото тъкмо се забиваме, всичко е цветя и рози, гледа ме влюбено и очите ми светят на golden hour и пр. Ето, ей сега ще е джулай морнинг и докато мигнем и си обещаем, че ще излизаме повече това лято и ще правим неща, които ни дават това лятно чувство, изведнъж ще е септембър морнинг, минаването на 3 км отново ще отнема между 40 и 58 минути и ще започнат коледните намаления. И ще си обещаем, че другото лято няма да го пропилеем, дори сами да не си вярваме.
Докато гледам как слънцето залязва над любимия ми плаж на любимото ми море, което в главата ми още е наша територия, и как задръстването на Кресна намалява според Waze, нямаше как да не се запитам защо ни се струва, че времето минава бързо само когато правим нещо, което обичаме, а всъщност като се обърнем назад, сякаш вчера написах поста, че ще съм такси на Нова година, а сега четем лятна статия? Та какво точно чакаме да се случи, за да спрем да чакаме нещо да се случи? И има ли изобщо “после”? Или “после” е просто думата, която използваме, когато се страхуваме да направим нещо “сега”?
Newsletter
Абонирай се за нашия бюлетин, за да получаваш лесно и бързо последните статии от сайта на Girls under Quarantine.
Йоана Пеева
Копирайтър и пилатес инструктор по професия, собственик на Audi RS7 и кафе-библиотека-книжарница-пилатес студио по душа.
В свободното си време (демек не много често) се старая да не загубя всичките си приятели, поправяйки правописните им грешки, чета роментъзи, убивайки надеждата, че ще срещна такъв мъж и на живо, и си гледам сторитата и тиктоците средно по 78 пъти на денонощие.
Още от блога
Ретроградна Венера в Скорпион: Любов, стари рани и нови уроци
Нетипични съвети за подготовка за интервю за работа
