Нетипични съвети за подготовка за интервю за работа
Като рекрутър и човек, който всеки ден преценява дали един кандидат пасва на дадена роля или не, имам цял списък с tips&tricks как да се представиш добре на интервю и да оставиш впечатление. Точно за тях смятах да пиша.
Обаче за подготовката за интервю има хиляди текстове. Облечи се прилично, не закъснявай, прочети с какво се занимава компанията, бъди асертивен, но не нахален, знай цената си, подготви два въпроса накрая. Това е минимумът. Толкова минимум, че вече е скучно да се повтаря. И въпреки това хората, които го правят, продължават да получават откази и продължават да не разбират защо.
Затова искам да говоря за друго. За това, което все по-често накланя везните и което почти никой не репетира, защото не се вижда в нито една статия със заглавие „10 съвета за интервю”.
Ще го кажа направо: опитът ти, експертизата ти отдавна не са разграничителят. Да, имаш 10+ години опит като маркетолог и пак не те оферираха за позиция, на която уж по обява пасваш идеално. На интервю двама души с еднакво CV изглеждат еднакво добре до момента, в който започнеш да си говориш с тях им дадеш нещо неясно. Малък казус, отворен въпрос, задача без готов отговор. И тогава се вижда как единият посяга към проблема и започва да мисли на глас — бърка, връща се, опитва пак, разсъждава. Другият спира и пита “ама какво точно искате да направя?”. Първият още не е решил нищо, но вече е спечелил. Защото е показал единственото, което не може да се напише в автобиография…че когато няма инструкция, той не замръзва, а мисли.
И тук стигам до нещото, което ме плаши най-много напоследък.
Все по-често срещам хора (и да, по-често млади, но не само), които не могат да започнат сами. Давам ясна задача, написана с думи прости, и те се връщат с “не знам откъде да започна”. Задачата рядко е истински трудна. Просто някъде по пътя са свикнали, че винаги ще има някой, който да им каже следващата стъпка. Училище, родител, ментор, шеф. Чакат насока, както се чака зелена светлина. И докато не светне, не мърдат.
Това го обличат често в “нямам опит” и “никой не ми каза”. Но честно, много често зад тези думи стои просто нежелание да свършиш самата задача. Да седнеш с нещо неясно, да го разглобиш, да пробваш, да сгрешиш и да пробваш пак, без някой да те държи за ръката. Преди години много обичах часовете по “Труд и техника”, защото ни учеха точно на това — как да разглобиш и сглобиш нещо, кое как работи и защо работи. Опитът се трупа точно там, в “ровичкането”. Никой не го носи готов отнякъде, никой не може да го налее в главата ти, колкото и да звуча като майка си в момента.
И има още една липса, която също ме плаши. Функционалната грамотност. Функционалната грамотност е способността на човек да разбира, анализира, оценява и прилага знания в реални житейски ситуации, надхвърляйки базовото умение за четене и писане. Способността не само да прочетеш нещо, но и да сглобиш какво наистина се иска от теб. Това вече далеч надхвърля интервюто. Опира до работата, до живота, до това дали можеш да си полезен на когото и да било.
А под четенето с разбиране стоят две съвсем прости движения на мисълта, които училището рядко учи някого да прави съзнателно. Дедукция и индукция. Звучат академично, а са най-обикновени неща.
Дедукцията е да тръгнеш от общото към конкретното. Имаш цел или правило и слизаш от него до действието. „Целта е клиентът да разбере офертата за трийсет секунди” — значи махаш жаргона, слагаш цената отгоре, режеш всичко, което бави четенето. Никой не ти изрежда тези три стъпки. Ти ги извеждаш от целта, чрез мислене.
Индукцията е обратната посока — от конкретното към общото. Гледаш парчетата пред теб и сглобяваш извод. Три рекламации за едно и също нещо в рамките на седмица — изводът е, че проблемът седи някъде в процеса. Никой не ти го е написал. Ти го забелязваш, чрез мислене.
Голяма част от парализата, за която говоря, е срив точно тук. Човекът има голямата задача, но не може да слезе от нея до първата стъпка, не може да я разбие, не може да си планира стъпките за стигане от т. А до т. Б. Или има всички факти пред себе си, но не сглобява какво означават заедно. И понеже не се справя с нито едното, чака някой да помисли вместо него. А това е сред най-тренируемите неща на света. Започва се с един въпрос, зададен към всяка задача: какво следва логично оттук.
И за да сме все пак полезни на читателите ни, ето как се действа логически:
Първо: четеш задачата.
После я четеш пак. Преди да реагираш, преди да попиташ, преди да се паникьосаш — прочети я бавно и се убеди, че разбираш какво се иска. Звучи унизително просто. Не е. Половината грешки започват тук.
Второ: преди да попиташ, опитай сам.
Дай си двайсет минути. Потърси, прочети, разглоби проблема на части. И ако след това дойдеш с въпрос, той ще е конкретен — “опитах това и това, заби тук”, вместо “не знам, как да го направя?”. Разликата между двете е разликата между човек, с когото се работи, и човек, когото трябва да влачиш след себе си като ремарке.
Трето: когато не знаеш, започни въпреки незнанието, не спирай.
Направи хипотеза. Една, две, три. Пробвай нещо. Сгреши на глас. Готовността да грешиш, докато търсиш, струва повече от чакането да си сигурен. На интервю оценяват точно това — как мислиш, докато стигаш до отговора. Затова мисли на глас. Покажи разсъждението.
Четвърто: спри да чакаш насока за неща, които можеш да решиш сам.
Това е навик, а навиците се сменят. Всеки път, когато се хванеш да чакаш някой да ти каже как, спри се и опитай първо ти. В началото ще е бавно и неудобно, даже сигурно нетипично. После става начин на мислене. И точно този начин на мислене личи от първите пет минути на всяко интервю.
Нищо от това, което пиша не е за да обидя някой, да го накарам да се чувства глупав и не е поредното „младите днес не стават”. Парализата, за която говоря, е научена, не сме родени така. Минали сме 12 години през система, в която мисленето се възнаграждава само когато води до предварително известния отговор. Учителят пита, ние познаваме какво има наум, връщаме му го дословно и получаваме шестица. Контролното има едно вярно решение. Есето трябва да звучи както се очаква. Стъпим ли встрани, изведем свой извод, тръгнем ли по различен път — рискуваме червен химикал, дори когато разсъждението ни е добро.
Това е дресиране. Мисленето ни е същото, просто сме научили, че самостоятелното тръгване се наказва, а отгатването на чакания отговор се възнаграждава. И го пренасяме на работното място, където вече никой няма готов отговор за отгатване. Точно затова замръзваме. Чакаме „правилното”, а такова няма. Има задача, която трябва да разглобим сами. Никой не ни е учил да стоим в не-знаенето, в тишината на липсата на интернет, Гугъл и ChatGPT достатъчно дълго, че да измисляме сами пъзели и техните решения. Това е умение. Което значи, че се учи. Което значи, че всеки, който го чете сега и се позна, може да го промени, започвайки от следващата задача, която му попадне.
Защото на интервюто, и после на работа, печели човекът, който изправен пред нещо неясно, посяга към него вместо да чака да му кажат как.
Newsletter
Абонирай се за нашия бюлетин, за да получаваш лесно и бързо последните статии от сайта на Girls under Quarantine.
Още от блога
Ретроградна Венера в Скорпион: Любов, стари рани и нови уроци
Страхът е алчен редактор: за OCD, тревожността и страха от смъртта
