Вселенски хумор
На 15 години се чудим има ли Бог, и дали ни наказва или обича.
На 25 вече знаем, че Вселената или Случайността просто имат извратено чувство за хумор.
Вселената е древен шегаджия, но от онези мрачни, митични трикстъри, които се смеят тихо, докато придърпват конците на съдбата.
Тя не е злобна.
Тя е просто безмилостно честна.
А честността ѝ често изглежда като буря, която идва без предупреждение.
Защото когато се втвърди твърде много комфортът около теб, когато започнеш да мислиш, че контролираната рутина е сигурност, Вселената натиска скрития бутон:
„Пуснете хаоса. Да го пречистим.“
И тогава идва онзи странен период-животът ти се пропуква и всичко, тъй добре заковано, литва във въздуха. Планове се разпадат като пепел. Вратата, през която си вървял с увереност, внезапно се затваря зад гърба ти с глух, финален звук. Илюзията, че вече всичко си разбрал, и най-накрая си цял, рухва пред очите ти, а ти не можеш нищо да направиш.
Добре дошъл в любимия жанр на Вселената:
Екзистенциална сатира.
В тази глава от нейния роман ти отново си на 15 и се питаш „Защо пак на мен?“.
Чудиш се кого да обвиниш или за какво пак биваш наказан. Но баналната истина е, че тя не го прави за да те накаже. Прави го, защото знае какво е заровено под пластовете удобство и самозаблуда- сурова сила, която не може да се пробуди в спокойствие. Все пак как иначе би изпълнил ролята на главния герой, притежаващ суперсили, ако още не си ги открил.
Те се раждат в раните.
В нощите, когато нямаш отговори.
В мълчанието, което боли.
Вселената е стратег, а не садист.
И когато се молиш за прозорец, тя не те слуша.
Тя събаря стената.
И в дима на разрушението шепне:
„Ето, истината. Гледай смело.“
Хаосът не е проклятие.
Той е ковачницата.
Недоимъкът е сурова земя, върху която трябва отново да посадиш себе си. Той е учител, който казва: „Сега ще видим какво можеш да създадеш от нищо.“
Трагедията е огън, който изпепелява всичко фалшиво.
А заседналостта…
Тя е тишината пред бурята — тъмният коридор, през който всеки герой минава сам, преди да чуе как скритата врата се отключва. И когато тя се отвори, често изглежда толкова странна, толкова нелогична, че ако споделиш това, което те е спасило, другите ще си помислят, че си го измисляш.
Но Вселената обича парадоксите.
Колкото по-дълбоко в тъмнината паднеш, толкова по-ярък е обратът.
Защото ти не си жертва в тази история.
Ти си онзи герой, когото съдбата създава със сянка и светлина.
И ако чувството ти за ориентация се губи — чудесно.
В тъмното най-добре се вижда собствената искра.
Така че когато всичко рухва, когато стоиш на ръба и мракът изглежда по-голям от теб, помни:
Точно там Вселената се усмихва най-много.
Не защото се подиграва, а защото знае, че ти предстои раждане.
Ново начало, изковано от пепел.
По-смело.
По-силно.
По-истинско.
Мой любим цитат е „Вселената обича смелите.“
Не ти трябват отговори на всички въпроси. Трябва да отговориш само на един:
Достатъчно смел ли си да видиш истината?
Newsletter
Абонирай се за нашия бюлетин, за да получаваш лесно и бързо последните статии от сайта на Girls under Quarantine.
Още от блога
Ретроградна Венера в Скорпион: Любов, стари рани и нови уроци
Нетипични съвети за подготовка за интервю за работа
