2025/2020/2013: Защо се въртим в протестен цикъл и какво трябва да се промени, за да бъде успешен протестът?
„Този плакат е от 2020-та, не искам да го нося пак и през 2030-та“….
В момента не съм в България, но следя и се вълнувам от темата за протестите против бюджет 2026 и имам много мисли, но засега ще отбележа няколко ключови неща и се надявам да не бъда разбрана погрешно.
България е разтърсвана от протести на всеки няколко години. Често дори си отмерваме времето така: 1997, 2013, 2020. Подобно на много от тези протести преди, този се счита за различен, нов, самоописва се като „протестът на Gen Z“. Instagram и TikTok имат огромна роля за мобилизацията тук, подобно на това как възникващата тогава блог култура и Facebook структурираха протестите от 2013-а (и въобще вълната от протести след глобалната финансова криза от 2008). Оттук остава впечатлението за протестен цикъл и идва въпросът, който си струва да си зададем: променило ли се е нещо и какво? Ако не се е, защо не? И какво всъщност се изисква, за да се промени нещо, вместо просто да се завъртим в още един цикъл?
Макар и да съм скептична към начина, по който се артикулира тази протестна енергия, се радвам, че хора, които до вчера не са се интересували от политика, сега се вълнуват.
Точно затова внимавам да не убивам тази енергия. Само че не съм сигурна докъде ще доведе, ако останем в познатия режим на протестиране, присъщ за България от около 35 години.
Тук искам да обърна вниманието в малко по-различна посока: не само защо излизаме на протест (причините са много и не са само Пеевски, и трябва да се разглеждат в контекста на цялата фрустрация от влизането в Еврозоната), а какво произвеждаме с лозунгите си, какво артикулираме в протестния си език и как представяме протеста публично. Един от проблемите на българската протестна култура е, че често се движим в познатата рамка: „европейци“ срещу „мафията“, „читави“ срещу „мързеливи“, „граждани“ срещу „не-граждани“, „демократи“ срещу „комунисти“ – протестите на „добрите“ граждани и „популистките“ протести.
В този смисъл протестният език често се основава по-скоро на морализаторски-цивилизационни разделения. Това, което често липсва, и според мен е основната причина протестният цикъл да се завижда отново и отново, е разговорът за по-широкия структурен проблем, който на първо време изобщо прави възможни феномени като Пеевски. А структурният проблем е прост: последователното ерозиране на социалната държава, липсата на социална инфраструктура и политики, които често нареждат България в негативните класации с едно от най-високите нива на субективна бедност в ЕС (37,4% от хората се определят като бедни според данни на Евростат за 2024 г.), и икономически неравенства (доходите на най-бедните 20% от населението са 7 пъти по-ниски от тези на най-богатите 20% през 2024 г.).
Когато държавата се отдръпне от така наречените си welfare (социални) функции, някой запълва празното.
Исторически „мафията“/параструктурите се появяват там, където институциите не гарантират елементарна сигурност и грижа. После идват такива феномени като Пеевски и, възползвайки се от дупката, която държавата е оставила, започват да предлагат имитация на социални политики (държава с главно „Д“): нови работни места, особено в малки населени места, посредничество, услуги, „уреждане“.
Съответно господин П. има огромна инфраструктура от такъв тип „услуги“ в цяла България и има голям брой хора, които действително го подкрепят и гласуват за него, защото им се е отворила работна позиция и т.н. Тоест тук проблемът дори не е купуването на гласове – тук е важно да избягаме от удобни и често токсични обобщения (включително анти-турска/анти-ДПС реторика). Липсата на социална държава е един от основните моменти, които поддържат и позволяват на фигури като Пеевски да работят политически.
Тук неизбежно идва възражението: „Добре, но нали проблемът е липсата на правосъдие и функционираща правова държава? Нали корупцията и зависимостите в съдебната власт правят Пеевски възможен?“ Да, липсата на правосъдие е огромна част от проблема. Но има логическа грешка в доминиращия наратив, който често виждам в протестния език: корупцията и съдебната система се мислят като абстрактни, почти самостоятелни проблеми, отделени от социално-икономическата реалност, която произвежда зависимости. Получава се хиперфиксация върху корупцията сама по себе си, без да се назове какви условия я правят ежедневна, печеливша и трудно наказуема.
Както написах горе, когато държавата не осигурява достъп до базови публични услуги и сигурност (работа, здравеопазване, социална подкрепа, адекватни местни услуги), на нейно място се появяват неформални посредници. Тези посредници създават феодални мрежи на зависимости („ще те уредя“, „ще ти намеря работа“, „ще ти придвижа документите“). А зависимостите много лесно се превръщат в политическа лоялност, натиск и контрол, включително върху местната власт, администрацията, регулаторите, полицията и да, върху части от правосъдната система (сиреч корупция).
После цикълът се затваря: влиянието върху институциите произвежда безнаказаност, а безнаказаността прави мрежите още по-силни и по-незаменими. Затова не ми се иска да играем на „кое е първо, яйцето или кокошката“: липсата на закони/прилагане на закона или липсата на социална инфраструктура. Двете се взаимно подхранват и дори са в перфектна симбиоза. Проблемът е, че в България често вярваме, че фундаменталният проблем е само „корупцията“, и така пропускаме системата от зависимости, която корупцията обслужва и възпроизвежда.
И тук стигаме до следващия въпрос: ще оправят ли проблема оставката, смяната на правителството и по-висока избирателна активност? И да, и не. Гласуването е важно, но е наивно да мислим, че само то решава структурен проблем. Докато много хора се чувстват изоставени, особено извън големите градове, всяка „дупка“ в публичните услуги ще бъде използвана за изграждане на нови парамрежи на влияние (дори и с други лица и други партии).
Връщайки се към протестния език, въпросът е не само дали Пеевски е лош/прасе/ и т.н., а кои политики (или липсата им) правят подобен тип власт устойчива. Ако протестът остане на нивото на морализаторския спектакъл, най-вероятният резултат ще е познат: много енергия, малко промяна и после пак същият кръг. Освен това притеснението ми е, че ако не се целим в проблема, който реално позволява поддържането на феномена Пеевски, рискуваме да създадем ново управление, което да се възползва от тази морализаторска реторика, за да прокара пак десен бюджет без реални социални приоритети (за болници, училища, култура, образование), който да е в интерес само на бизнесите и средната класа. Което пак оставя дупка – дупка, която после пак създава Пеевски.
Затова – това, за което най-силно призовавам и се надявам тази протестна енергия да отпуши, е разговори, в които да мислим какво изобщо прави Пеевски възможен в България. По-малко цивилизационни етикети тип „ние – гражданите, средната класа“ и другите – „незаслужаващи“, по-малко готини рийлчета и повече яснота за бюджета, за преразпределението (от милитаризация най-вече), за реалната нужда от социални приоритети. Ако това не се артикулира, пак ще останем само на нивото на морала и спектакъла и пак ще се въртим в един и същ кръг още години.
Впрочем току-що в Инстаграм видях един лозунг: „Този плакат е от 2020-та, не искам да го нося пак и през 2030-та“… И аз не искам.
Play & Enjoy
Още от блога
Ретроградна Венера в Скорпион: Любов, стари рани и нови уроци
Нетипични съвети за подготовка за интервю за работа
